Писането винаги е било пречистващо за мен – ровенето надълбоко, за да се свържа с автентичната емоция, търсенето на подходящата дума, която усещам като енергия в тялото, болката, която се разтваря, прегърната и осъзната, изречена, за да се свърже, да подкрепи, да се преобразува… Хилядите часове в терапевтично присъствие за болката на другите през последните години погълнаха времето за моето писане. Затова пък се срещнах с това на Димитър Хаджиев (Dimitar Hadjiev във Facebook), благодарение на клиентка, която един ден ми каза, че с него сме толкова подобни, че го възприема като мъжкото ми аз. Не знам дали е така, не се познаваме лично, но да, писането му е по особен начин пречистващо за мен. Споделям ви негов текст, публикуван na 13 януари 2019 г., по темата „жената-призрак“ и автоимунните заболявания. Хвана ме за гърлото. Смятам, че четенето му наистина си струва. Благодаря, Митко!
„Един ден преди години колежка от офиса дойде при мен и каза: „Пак ли си болен, Митко? На 30 години си и все още не умееш да се грижиш за себе си…“ Погледнах я изненадано. По това време управлявах важен проект, със стотици колеги, партньори и клиенти от цял свят по веригата. Ако аз не умеех да се грижа, то кой умее? Жената обаче бе права. Умеех да се грижа за всички и за всичко, но не и за себе си. Аз бях онзи, който носеше лекарства за другите, докато кашлицата му премина в остър бронхит, но така и не отиде на лекар. Онзи, чието схващане на врата премина в шипове, но въпреки нетърпимата болка с месеци, отказа масаж, който иначе толкова обича да прави за някой друг. Онзи, който за няколко минути подари повече нежност и любов на случайно срещнат на улицата красив самоед, отколкото сам на себе си за цяла година напред. Хиляди подобни ситуации с течение на времето бяха оформили образа ми в обществото.
Г-н стабилен. Г-н отговорен. Г-н стоик. Г-н „през живота си не съм ползвал и ден болничен“. Г-н „нищо ми няма“. Куп истории, които разказвах на себе си за себе си, за да избягам от истината. Всъщност бях Г-н „мен ме няма“. Бях призрак. Като малък трябваше да „извинявам“ баща си, защото му е „тежко“ и затова е алкохолик. Да „пазя“ дядо, защото е диабетик и не може да контролира гнева си. Да „пазя“ мама, която виеше като куче от бъбречни кризи, докато баща ми се забавляваше с авери в близката кръчма. Бях решен на всичко, за да я предпазя. Нуждите, желанията, чувствата ми. Всичко онова, което не получавах от възрастните – емоционална грижа, внимание, подкрепа. Цялото физическо, психическо и друго насилие извън семейството. Бях готов да се лиша и премълча всичко това, само тя да е добре. И го сторих. Така на 13 вече бях призрак. На 31 явно, все още бях. Много от нас и до днес отказват да получават онова, от което като малки са били лишавани. Защото самото „получаване“ все още задейства травмата от миналото „нямане“. Травма, която явно продължавах да отричам. И нещо трябваше да се промени, завинаги.
Разказвам ви това, мили хора, защото знам, че много от вас ще се припознаят в историята ми. И докато внимателно слушам и вашата, често откривам, че един човек консистентно липсва в нея. И този човек сте вие. Вие сте малките родители, ранените лечители, в ръжта спасители. Пораснали твърде рано, твърде бързо и твърде болезнено. Грижейки се предано за околните, но не и за себе си. Баща алкохолик. Майка нарцисист. Тежък развод. Постоянни кавги. Емоционално незрели, силно изискващи, насилнически настроени, твърде заети или просто незаинтересовани възрастни наоколо. Какво научаваме, растейки в такава среда? Че нещо с нас не е наред. Че трябва да бъдем перфектни. Че носим цялата отговорност за отношенията си с другите. Че те, другите, са твърде „крехки“, за да понесат силата на емоциите ни. Че трябва да казваме „да“, когато цялото ни същество крещи „не“. Че желанията и нуждите ни трябва да бъдат потискани. Защото не значат нищо за никого. Или защото ни вредят. Особено когато ни вредят. Раждаме се на този свят с две основни нужди – да бъдем обичани и да бъдем себе си. Да бъдем себе си означава да бъдем свързани с тялото си, с интуицията си. Да изразяваме автентичните си усещания и мисли. Но какво се случва, ако не можем да бъдем обичани, когато сме себе си? Много от нас несъзнателно избираме от деца да станем някой друг, за да получим обич. Така неусетно се превръщаме в призрака на Брус Уилис от „Шесто чувство“, защото се откъсваме от шестото си чувство. А сторим ли го, отваряме широко вратата на болестта в живота ни.
Когато отхвърляме и отричаме себе си, когато влизаме в свързаности, за които интуицията ни казва, че не са за нас, всъщност опитваме да принудим живота да смени естествената си посока. Волята, която упражняваме, за да го сторим, оказва силен натиск върху надбъбречните ни жлези, изпълващи тялото ни със стресовия хормон кортизол. Наличието му от своя страна нарушава и баланса естроген-прогестерон в тялото. Когато отричаме нуждите си, изгубваме себе си в другите, защото ни липсват твърди лични граници. Ставаме по-уязвими на манипулация. Склонни сме да се раздаваме неуморно на хора и бизнес организации, които всъщност нехаят за нас. Вложената в тези отношения енергия не се връща обратно към нас, което постепенно ни изтощава, състарява и разболява. Когато негативните ни емоции биват отхвърлени от родителите, започваме да ги потискаме и да се стараем да запазим мира с околните с цената на редица болезнени компромиси и саможертви. Замитаме конфликта под килима, преглъщаме за пореден път и продължаваме напред. Но междувременно, под пластовете срам и вина, алкално-киселинният баланс в тялото ни неусетно бива нарушен, увреждайки и черния ни дроб.
Но защо? Защо и като зрели хора продължаваме да вървим срещу себе си, да потискаме емоциите си, да отричаме нуждите си, да казваме „да“, когато тялото казва „не“? Една причина, за която писах наскоро – страхуваме се от гнева си. И като мъж женският гняв може и да не ми допада особено, но за мен той е свещен. За какво служи здравословният ни гняв? Да постави твърди лични граници, да разграничи това, което е полезно, от онова, което е вредно за нас, и да изхвърли второто от живота ни. Същото прави и имунната система. Когато не насочваме гнева си навън, го обръщаме срещу себе си. Имунната ни система – също. Когато се откъснем от автентичните си емоции, вече не знаем кои сме. Имунната ни система – също. Всяко усещане, чувство и настроение са ни дар от Бога. И, мисля си, следва да уважаваме присъствието им. Да ги почитаме. Така както искаме нервните и имунните ни клетки и хормони да почитат тялото ни и да пазят здравето ни. Особено в едно общество, което трудно приема тъмнината ни. Което силно държи да се впишем в рамките му. Което понякога яростно „напъва“ да бъдем ведри, радостни, щастливи. Защото се страхува от собствените си призраци и травми. Готово да нападне всеки, който неволно ги засегне. Един глобален пакт за преглъщане на болезнената истина.
И говорейки за преглъщане на истината, очаква се до края на века всяка жена в някакъв етап от живота си да развие проблем с щитовидната жлеза. И всичко онова, което споменах по-горе – нарушената работа на надбъбречните жлези и черен дроб, нарушеният баланс естроген-прогестерон и отслабената и дори обърната срещу себе си имунна система – създава своеобразен коктейл „Молотов“. Той може да отключи както Хашимото или Базедова болест, така и редица други заболявания. Затова – моля ви, добри хора, бъдете внимателни и грижовни и към себе си.
Автоимунните болести носят важно послание, което, вярвам, следва да чуем и уважим. Преди да са се появили в живота ни. Те са тук, за да ни кажат, че е крайно време да започнем по-често да поставяме себе си на първо място. Да отделяме повече време за нас си. Да отказваме повече да носим отговорност, която не е наша – особено в отношенията с партньора. Да отказваме повече да бъдем родители на хора, на които отдавна им е време те самите да бъдат родители. Да спрем да предпазваме другите от емоционалните ни състояния. Да поставим на масата ясно и категорично нашите нужди, желания и приоритети. Да спрем да отричаме, когато имаме нужда от помощ, подкрепа или просто от почивка. И да ги потърсим. Да спрем да премълчаваме, когато с нас се отнасят неуважително, некоректно и несправедливо. Да споделяме открито истината на сърцето и да следваме смело порива на душата. И още нещо. Виждал съм ви да казвате, гледайки децата си в тежък за тях момент, че бихте предпочели хиляди пъти, ако можехте, да приемете болката и страданието им вместо тях. Подобни моменти ме докосват много силно. Въпросът ми обаче е следният: Чия друга чужда болка и страдание поемате, и защо? Кого предпазвате, и на каква цена? Защото кой ще излекува ранения лечител? Кой?
Дамата на снимката носи един особен копнеж в себе си. Жадува за мига, в който онази дълбоко зейнала в нея празнина ще бъде отново изпълнена от автентичното присъствие на Духа ѝ. Жадува за първата ѝ истинска среща с нея самата. И докато този ден дойде, тя или ще живее живот на тихо примирение, или ще го изпълни с ненужна драма, придобивки и постижения, или ще живее единствено чрез другите. А ти чий живот живееш?“
Повтарям и аз дълбоко в себе си въпросите на Митко: Чия друга чужда болка и страдание поемате, и защо? Кого предпазвате, и на каква цена? Защото кой ще излекува ранения лечител? Кой?
До част от отговорите имам достъп, други ще продължавам да търся заедно с вас в женските ни кръгове всеки четъртък. Ако пък искате да се погрижите за себе си, мили момичета, присъединете се към онлайн Женски срещи за подкрепа и медитация – всеки четвъртък, от 19 часа!
Моля, проследете линка, за да видите предстоящите теми: https://bit.ly/37qKkhX
До среща, Елена
