За първи път не драснах нито ред в социалните мрежи за празника, който толкова обичам – Великден! Нито успях да го честитя, нито да пожелая всички онези хубави неща, които обикновено извират от душата ми, за да погалят и напоят хората, с които сме на една честота. И в случая „не успях“ не значи „изплъзна ми се времето“ или „бях заета с по-важни неща“. Не успях, защото бях гневна, а не това е Великденската емоция, която съм си представяла… Възмутиха ме безотговорността, липсата на грижа за другите, дебелокожието, с което хиляди хора се наредиха на опашки, за да напуснат София…
Разгневих се, защото повече от всичко исках и нашата кола да е сред тях. Разгневих се, защото десетки пъти обяснявам на разплаканата-за-кучето-си-в-Бургас-дъщеря, че имаме отговорност към здравето на баба и дядо и не бива да ходим.
Разгневих се, защото на 13 март заключих вратата на кабинета си за последно и оттогава съм в онлайн режим, въпреки нуждата на част от клиентите ми от EMDR, хипноза и други техники, които се правят „на живо“. Те чакат, за разлика от тълпите хора, които минават под прозорците ми, за да влязат в парка или посядат да попушат дружно под клена пред входа.
Разгневих се, защото, докато аз ограничавам живота си, разни безсмъртни, които са над правилата, вероятно дишат в лицето на пазаруващия ми баща, които се надявам да си е сложил инсулина и да си е изпил десетте хапчета за съпътстващите здравето му проблеми. И после дано, миналата наскоро химиотерапия моя майка, си мие ръцете, след като пипа, донесените й от магазина стоки…
За тъгата, която тихичко се крие зад гнева, даже няма да разказвам. Тя стъпва на пръсти и се изтъркулва, подмамена от носталгична песен, от спомен с аромат на море, или от усмихнатата снимка на Милен Цветков, за който ще трябва да се учим да говорим в минало време, защото една майка е пропуснала да научи детето си на отговорност…
Събудих се със спомена за една приказка, на която се натъкнах преди години. В нея са скрити отговорите за мен и за бурята, завзела душата ми. Нарича се „Притча за трите врати“ – прочетох я, почувствах я, въздъхнах с облекчение и ви предлагам и вие да направите същото. После пък, в четвъртък, ви каня на среща със себеподобни в темата „Прекопаване на ума“, защото вярвам, че човек сам създава племето си. Подробностите са в линка: https://bit.ly/3eHue6G, а притчата следва:
Един цар имал един единствен син – смел, сръчен и умен. Когато младият принц завършил учението си, баща му го пратил при един стар мъдрец да усъвършенства познанията си за живота.
– Посъветвай ме как да премина по Пътя на живота – казал младежът.
– Думите ми ще се заличат като стъпки в пясъка – отвърнал мъдрецът – Вместо това, ще ти дам някои насоки. По пътя си ще се изправиш пред три врати. Прочети това, което е написано на всяка от тях. Ще почувстваш неудържимо желание да изпълниш указанията. Не се противи на това желание, иначе ще бъдеш осъден да изживяваш отново и отново това, от което искаш да избягаш. Нищо повече не мога да ти кажа. Трябва ти сам да го усетиш със сърцето и плътта си. А сега върви. Следвай пътя пред теб.
Старият мъдрец изчезнал, а принцът поел по Пътя на живота. Скоро се озовал пред голяма врата, на която пишело: „ПРОМЕНИ СВЕТА„
– Точно това смятах да направя – рекъл си младежът. – Понеже истината е, че някои неща ми харесват в този свят, но пък други не са никак по вкуса ми.
И той се впуснал в първата си битка. Неговият идеал, неговата решимост и неговият устрем го подтиквали да воюва, да предприема, да завладява, да моделира действителността според волята си. Изпитал удоволствието и опиянението на завоевателя, но не и покой в душата си. Променил доста неща, но много други не успял.
Минали години.
Един ден той срещнал стария мъдрец, който го попитал:
– Какво научи по Пътя?
– Научих се – отвърнал принцът – да разграничавам онова, което е в моя власт, от онова, което не е: да разграничавам това, което зависи от мен, от другото, което не зависи.
– Хубаво – рекъл старецът. – Използвай силата си, за да влияеш върху нещата, които зависят от теб. Забрави за онези, които се изплъзват от властта си.
И изчезнал.
Малко след това принцът намерил втората врата. На нея пишело: „ПРОМЕНИ ДРУГИТЕ„
– Това си и мислех – си рекъл той. – Другите са извор на удоволствие и радост, но също така и на болка и горчивина.
И той въстанал срещу онова, което не го удовлетворявало и го дразнело у себеподобните му. Направил всичко възможно да промени характера им и да изкорени недостатъците им. Това била втората му битка.
Минали години.
Един ден, когато принцът вече започнал дълбоко да се съмнява в резултата от опитите си да промени другите, мъдрецът пак се появил и го запитал:
– Какво научи по Пътя?
– Научих – отвърнал принцът – че другите не са причината, нито изворът на радостта и скърбите ми, на моето удовлетворение или разочарование. Те просто са предлог и възможност моите чувства да се проявят. Но чувствата ми се раждат в мен самия.
– Имаш право! – съгласил се мъдрецът. – С това, което събуждат в теб, другите ти дават възможност да опознаеш себе си. Бъди признателен на тези, които будят в теб радост и удоволствие. Но благодари също така и на онези, които те карат да изпиташ разочарование и страдание, защото чрез тях Животът те учи на онова, което още не си усвоил и от което ще имаш нужда, за да извървиш пътя си.
Казал старецът тези думи и изчезнал.
След това принцът достигнал до третата врата, на която пишело: „ПРОМЕНИ СЕБЕ СИ„
– Да! – помислил принцът. – Ако наистина у мен се корени причината за всичките ми проблеми, това е единственото, което ми остава да направя.
И започнал третата си битка. Направил всичко възможно да подобри характера си, да изкорени недостатъците си, да промени това, което не харесвал в себе си, и всичко, което не отговаряло на неговия идеал. Дълги години водил тази битка, пожънал успехи, но срещнал и съпротива, претърпял поражения. Когато отново срещнал мъдреца, трябвало да отговори на все същия въпрос:
– Какво научи по Пътя?
– Научих – отвърнал принцът – че у нас има неща, които можем да променим, но също така и такива, които оказват съпротива и които така и не успяваме да пречупим.
– Добре – казал старият мъдрец.
– Да – продължил принцът, – но започвам да се уморявам от тези вечни битки с всичко, с всички, със себе си. Никога ли няма да има край? Кога най-после ще намеря покой? Толкова искам да прекратя борбата, да зарежа всичко, да си отдъхна!
– Точно това е следващата ти цел. – съобщил му мъдрецът. – Но преди да продължиш напред, обърни се да погледнеш изминатия път.
Казал това и изчезнал. Принцът погледнал назад и забелязал, че третата врата има надпис и от обратната си страна! Надписът гласял: „ПРИЕМИ СЕБЕ СИ„
Принцът се учудил, че не е видял надписа по-рано.
– Явно, когато се хвърля в битка, човек е заслепен – казал си той.
Принцът видял също така разпилени на земята всички онези неща, с които се бил преборил в себе си: недостатъците си, слабите си страни, страховете си, ограниченията си, всичките си стари демони. И се научил да ги познава, да ги приема, дори да ги обича. Научил се да обича себе си, без да се сравнява с другите, без да се осъжда и порицава.
Тогава срещнал отново мъдреца, който му задал обичайния въпрос:
– Какво научи по Пътя?
– Научих – отвърнал принцът – че да мразиш или да отхвърляш част от себе си означава да се осъдиш на вечно несъгласие със самия себе си. Научих се да се приемам такъв, какъвто съм – напълно и безусловно.
– Добре. – казал мъдрецът. – Усвоил си Първата Мъдрост. Сега можеш отново да преминеш през Третата врата.
Едва преминал през третата врата, принцът видял в далечината задната страна на втората и прочел: „ПРИЕМИ ДРУГИТЕ„.
Около себе си той видял хората, които срещнал по пътя. Тези, които обичал, и онези, които мразел. Тези, които подкрепял, и онези срещу които се борил. Но за свое голямо учудване той вече не бил в състояние да види недостатъците и грешките им, които някога толкова го дразнели и които искал да изкорени.
Когато пак срещнал мъдреца, последният го попитал:
– Какво научи по Пътя?
– Научих – отговорил принцът – че откакто съм в съгласие със себе си, вече няма в какво да упрекна и другите, а няма и защо да са страхувам от тях. Научих се да приемам и обичам другите напълно и безусловно.
– Добре – казал мъдрецът. – Това е Втората Мъдрост. Сега можеш отново да преминеш през втората врата.
От другата страна принцът забелязал обратната страна на първата врата. Там пишело: „ПРИЕМИ СВЕТА„
– Странно, как не съм видял този надпис още от първия път – зачудил се принцът.
Той се огледал и видял около себе си света, който по-рано искал да завладее, да преобрази, да промени. Бил стъписан от блясъка и красотата на всичко в него. От неговото съвършенство. А това си бил все същият свят… Светът ли се бил променил или неговият поглед?
– Какво научи по Пътя? – попитал го мъдрецът при следващата им среща.
– Научих – отвърнал принцът – че светът е огледало на душата ми. Душата ми не вижда света, а собственото си отражение в него. Когато е радостна, и светът й се струва весел. Когато нещо й тежи, светът й изглежда тъжен. Но сам по себе си светът не е нито весел, нито тъжен. Той просто е тук, съществува – и това е всичко. Не той ме измъчваше, а представата, която имах за него. Научих се да го приемам, без да го осъждам – напълно и безусловно.
– Това е Третата мъдрост – казал старият мъдрец. – Ето че вече си в съгласие със себе си, с другите и със Света.
Чувство за безметежно спокойствие, ведрост и пълнота завладели принца. Той усетил как се потапя в Тишината.
– Сега си готов да преминеш отново през последния праг – рекъл мъдрецът, – този на прехода от Тишината на Пълнотата към Пълнотата на Тишината.
И старецът изчезнал.
„Приемам себе си! Приемам другите! Приемам света!“ – ето я новата ми мантра. От опит знам, че първо ще засяда на гърлото ми като чуждо тяло. После, душата ми ще започне да се открехва за нея. Накрая – тялото ми ще й откликне и всяка клетчица в него ще я чувства като истина. Дотогава обаче ще минат много дни, в които ще се гневя, ще тъжа, ще се бунтувам… Защото ПРИЕМАНЕТО идва в собствен ритъм и не се вълнува от моята оценка за бързо или бавно.
А вие къде сте по Пътя? Ще се радвам да се срещнем някъде, когато му дойде времето. Аз ви чакам всеки четвъртък, от 19 ч. на : https://bit.ly/2XTkU9M
Дами, всички сте поканени! За господата остават възможностите за индивидуална или семейна терапия.